След смъртта на баба и дядо научих една трагична семейна тайна

Пълното ми име е Сара Катрин, но никога не означаваше много за мен. Аз съм кръстен на прабаби, черно-бели лица, които съм виждал на снимки, но чиито истории никога не съм чувал. Освен техните имена, аз не знаех почти нищо за прабаба Сара и прабаба Кейти, дори откъде идват.

Когато като дете ми бяха възлагани класни проекти, които изискваха от мен да проследя родословното си дърво, винаги удрях препъни камъни. - Откъде сме? Попитах баба и дядо по майчина линия.

Дядо ми, весел зъболекар със склонност към банални шеги и боло връзки, беше характерно оптимистичен. На този въпрос обаче той се втвърди: „Ние сме евреи“, отговори той. Всеки път.

„Но дядо - настоях аз, - това не е място. Къде се намираме от?"

Въпреки протестите ми, той така и не ми даде друг отговор. Това беше всичко.

И все пак копнеех да науча повече за семейната си история и какви истории разказаха корените ни. Никога не съм имал никакво чувство, че баба ми и дядо пазят тайни; Просто си помислих, че не могат да ми разкажат за семейната ни история, защото не знаят.

Със смъртта на баба и дядо се страхувах, че възможността да научим нашата история ще бъде загубена завинаги - но животът има забавен начин да разкрие тайните си точно когато имате най -голяма нужда от тях.

Докато преглеждаше вещите им след погребението на баба ми, чичо ми направи изумително откритие: във файл със стари документи, той намери копия от актовете за раждане на баба и дядо, които носеха пълните имена на техните родители - включително тези на дядо ми майка.

Всички знаехме, че прабаба Кейти е емигрирала от някъде в бившия Съветски съюз, но това беше така всичко ние знаехме. Тя говореше ограничен английски и никой, включително и дядо ми, не знаеше дори моминското й име. Но там, на пожълтяло парче хартия, което беше прибрано в чекмедже през всичките тези години, беше нейното пълно име: Кейти Роскин.

Професия: Домакиня

Място на раждане: Русия

Семейството ми седеше заедно в зашеметена тишина. Изучаването на фамилията на прабаба Кейти се чувстваше като начало в пъзел, който бяхме сигурни, че никога няма да разрешим. Направих снимки на свидетелствата за раждане и се върнах вкъщи, за да потърся Google, търсейки имиграция на възраст записи, които биха могли да посочат кога Кейти и съпругът й Джо са дошли в тази страна - или, по -важното, къде са дойде от

За съжаление нямах късмет - но скоро, в случай на съвпадение или благословия, друга тайна се разкри. Седмица след смъртта на баба ни, далечен братовчед се свърза с нас, за да каже, че проследява родословието на нашето семейство като част от магистърската си теза.

Тази братовчедка беше превела писмо, написано до прабаба Кейти през 1935 г. от нейната майка; отдавна беше притежание на роднина, който не можеше да го прочете. Преведеното писмо разкри много подробности от живота на Кейти. Каза ни, че преди да емигрира, нейната фамилия е била Суракси, а не Роскин. Каза ни, че майка й, Хана, живеела в бедност в малък полски град, наречен Knyszyn. Той ни каза имената на други роднини и разкри, че преди войната братът на Кейти е имигрирал в Аржентина.

И макар да не казваше това, то имплицитно ни казваше, че и нашето семейство споделя трагичната история, с която толкова много евреи може да се разкаже: Предполага се, че Чана и цялото й семейство, освен Кейти и брат й, са били убити в Холокост.

По -късен имейл от този новооткрит братовчед потвърди, че наскоро е разговарял с племенника на Кейти, 82 и живеещи в Буенос Айрес, които потвърдиха, че останалата част от семейството е сред 2000 -те убити евреи на Книшин.

Като американски евреин без познания за моите предци, винаги съм бил на крачка от Холокоста. Познавам болката и тъгата, че произхождам от хора, на които някога са били мишена геноцид и без мое познато семейство, разхождах се през музея на Холокоста със сълзи очите ми. Опечалих онези, които не оставиха никой да ги оплаква. Понякога обаче се чувствах виновен за скръбта си: Кой съм аз, за ​​да изпитвам такава скръб, когато нямам лични връзки?

Сега знам. Семейството ми също загина в Холокоста. Сред тези безименни лица и тези неидентифицирани номера бяха моите истински роднини, чиято кръв нося.

Това не ме променя. Оставам свързан с всички онези, които бяха убити, и продължавам да чувствам, че и аз съм тяхното семейство. Индивидуализираната връзка с Холокоста не ме прави някак по -евреин - и въпреки това се чувствам по -завършен, като знам подробностите от историята на моето семейство, колкото и ужасни да са те. Сега, когато минавам през музея на Холокоста или гледам Списъкът на Шиндлер, Знам окончателно, че и моята собствена плът и кръв са умрели там. Тази история не е само теоретична; също е лично.

Баща ми почина, когато бях малък, така че нямам никакви познания за семейната му история; така че научаването на всичко това за семейството на майка ми беше наистина единственото парче от семейната история, което някога съм откривал, което го направи толкова по -важно за мен.

Вероятно никога няма да знам много повече за семейството си, но тези парчета са ми достатъчни. Името ми никога не е означавало много за мен - досега. Надявам се, че ще бъда достоен да нося имената на прабабите си и да продължа техните кръвни линии.